Истории на успеха
Първите роми от град Котел, завършили висше или средно образование:
Таня Богданова – Технолог моделиер, завършила техникум по облекло
Златко Бойдев – завършил художествена гимназия с профил дърводелец
Бойчо Бойдев – завършил Електротехникум
Ангел Пъчев – Учител по музика висше образование
Величко Белников – завършил военна академия /в момента с чин генерал /
Радослав Комитов – Доктор-специалист УНГ
Росица Мянкова – Акушерка
Радка Христова – Учителка, мед. сестра
Ще ви запозная с един успял младеж, жител на град Котел, където и получава средното си образование в НУФИ „Филип Кутев“. Владимир Диндиряков е едно момче, което въпреки трудностите на живота успя да се реализира успешно и да постигне голяма положителна промяна в своя живот, защото той вложи в образованието си. Днес той се намира в Германия говори три чужди езика: руски, немски и английски и свири в камерен оркестър „Bridges-Kammerorchester“, където представя чрез своя инструмент кавала, българската народна музика, облечен в народна носия. Ето такива роми трябва да бъдат на лице – успели, можещи и знаещи. Той е студент със специалност Педагогика на музиката и продължава своето кариерно развитие.
Следващата история е в наши дни, запознайте се с Радко Димитров, един истински боец, който успя да пребори бедността, отчаянието и подигравките в своя живот:
Казвам се Радко Димитров на 27 години от град Котел. С ромски произход съм и на скоро завърших „Право“ във Великотърновския университет. Произхождам от незаможно семейство, като и двамата ми родители не са завършили средно образование, но от тях съм възприел много добра морална и нравствена основа за живота си. Завърших начално образование с пълно отличие, което бе повод за възхита в и извън семейството ми. В гимназията често ходех с две намазани филии и с по-избелели дрехи, но гладен не оставах. Успехът ми бе сред високите в класа. Често семейството ми се изхранваше със събиране на билки, шипки или гъбарство, както и чрез строителство. В края на гимназиалното ми образование вече се бях насочил към правото, макар и семейството ми да нямаше тези средства да ме издържа. Получих и подигравки от съученици, като един от тях заяви „Ако ти завършиш право, аз ще стана министър“.
След дипломиране бях подпомогнат от две неправителствени организации, благодарение на които стартирах висшето си образование. Справях се много добре, а материята ми се отдаваше. Преминах и редица трудни периоди, като през едно лято баща ми почина, а аз имах предстоящ тежък изпит през септември. Помня как плачех и учех едновременно, но не допусках мислите за предаване да ме обземат. Отсега нататък трябваше и да бъда мъжа в къщата и да се грижа за майка ми и за болната ми от епилепсия сестра, която е с единадесет години по-възрастна от мен, живееща на легло, за която майка се грижеше и се грижи до днес. Имаше добри хора, които се отзоваха и ни помогнаха да закупим дърва за зимата.
След като завърших семестриално бях скъсах на няколко пъти на държавни изпити и като последица преминах тежки депресии, при които често през нощта се завивах с юргана и плачех под него и бях много отчаян. Но в онзи момент вярата в Бог промени драматично събитията и успях да положа всички изпити успешно. След като положих изпитите, стажувах 6 месеца в съдебната система и при местен адвокат. Към настоящия момент съм в изчакване за последния изпит за придобиване на юридическа правоспособност.
Често в моята общност съм възприеман различно и с повече възхита, понеже съм юрист, но смятам че такъв обект на възхита може да бъде всеки един младеж от ромски произход. Проблемът се крие в мисленето на нас ромите, понеже детето „няма да стане президент“, то за какво да го пускам да учи. Ценностната ни система се нуждае от лекарство, но пък примери като моя са примери, че невъзможното е възможно стига да повярваш и да си твърд докрай.
Историята на една циганка:
Здравей, драги читателю,
Надявам се с моята история, да те докосна и да пресъздам образа на една циганка, която с много труд и лишения успя да се образова, да има занаят и да бъде част от обществото.
Историята е по времето на социализма!
Казвам се Таня Богданова и съм родом от град Котел. Моето детство премина през много лишения, изпитания и бедност.
Някога имах батко и кака, които бяха по-големи от мен и вече знаеха за суровия живот, който ме чакаше зад ъгъла на класната стая.
Спомням си първия учебен ден, когато прекрачих училищния праг с обувките на мама. В този ден, аз бях специална за всички мои съученици и любящата директорка.
Всички деца, още в първия ден впериха очи в нозете ми, защото бях с обувките на мама. Мен не ме беше срам, защото толкова жадувах за първия учебен ден, че нищо в онзи момент не можеше да ме сломи.
И така, седнахме на чиновете и започнахме да се запознаваме с класната ръководителка и моите съученици. Когато дойде моят ред, аз станах и гордо си казах името, а усмивката ми беше искрена и показваща колко съм щастлива днес. В този миг един от съучениците ми, който беше видимо заможен ме попита :
– Танке, защо си с големи обувки, не ти ли купиха за първия учебен ден? Ти нямаш ли ученическа чанта, че си дошла с парцалена торбичка?
Ах, тази торбичка, така добре я помня, тя ми беше подарък от батко, който я намери в един от ресторантите, в които работеше. Беше раздърпана на места и със скъсано ципче, но аз си я харесвах, защото нямах друга и дори не си представях, че някога ще имам. Всеки ден мама ме водеше на училище и ми казваше:
– Ти иди с галошите, събуй се пред вратата, а аз ще мина да ги взема. Така аз оставах по терлички в училище, защото нямаше друг чифт обувки и трябваше да си ги разменяме.
Един ден обаче, директорката видя това и с огромно съжаление към мен ми каза:
– От тук нататък, ти ще минаваш от другия вход, там от където минавам аз, за да не ти се подиграват децата.
След известно време до мен застана моята приятелка, която много ми помагаше с домашните и ми подаде кутия, в която имаше обувки за мен.
Не се сдържах и заплаках, но не от срам, а от радост, защото всички деца бяха събрали пари заедно, за да ми купят тези обувки. Това беше само началото на чудесата, които ми се случваха.
Минаха години и ето, че вече станах пети клас. От училище организираха екскурзия, на която отиваха всички деца, с изключение на мен. Аз плачех тихичко вкъщи, за да не ме чуят, защото бедността седеше на нашия праг и не си тръгваше от там, но майка ми Бог да я прости казваше така:
– Хляб и сол ще ядем, но училище няма да спрем!
Такова беше възпитанието в нашия дом. Мечтата на майка ми бе, да изучи и трите си деца и да ги види със занаят.
На следващия ден, когато отидох на училище, всички деца ме чакаха с нетърпение, за да ми поднесат поредната изненада – бяха платили таксата за екскурзията, за да бъдем всички заедно. Усмивката не слизаше от лицето ми, имах усещането, че всеки момент ще полетя.
Дойде и денят на екскурзията. Мама ми даде 1 лев джобни, с които можех да си купя само носни кърпички и вода, но това бяха последните пари на моята майка и аз оценях това. Случи се така, че аз не можах да изхарча тези пари, защото моите съученици и директорката искаха да ме почерпят с нещо и когато върнах парите на мама, тя се разплака! Няма да изпадам повече в подробности, време е да разкажа моята победа, чрез образованието ми.
Успешно завърших гимназия с профил Технолог – моделиер.
Дойде време да започна първия работен ден. Шефа на бригадата, още щом видя, че съм мургава каза:
-Ти си на последната машина, ще те тестваме как работиш и ще преценя дали да те оставя на работа!
В онзи момент ми идваше да изкрещя, да го попитам, защо толкова грубо се отнася с мен, преди да е видял моите възможности. Тогава си казах, че е време да покажа моите знания и умения.
Нормата, която трябваше да дам беше 45 бр. за деня, та това беше детска игра за мен. Още първия ден, аз единствена изработих 300 броя. Той не можеше да повярва. На следващия ден ме премести на пред последната машина на по-труден процес, но той не знаеше, че аз и там мога и знам как да действам. Още повече бройки предадох и измислих по-бърз начин за ушиване на моделите. Всички колежки идваха на моята машина, за да погледнат, как така работя толкова бързо и качествено. Тогава директорът дойде при мен, поздрави ме, повиши ме и станах отговаряща за всички шивачки в цеха. А онзи, който ме беше подценил, не смееше да ме погледне, защото “По дрехите посрещат, по ума изпращат“ – така беше направил и той. Много работни места смених и навсякъде бях оценена, но колко завист и капани срещах в 42-годишния си стаж и пак не успяха да ме сломят, защото със знание побеждаваш всяка неправда!
Борете се, образовайте се, променете мисленето на хората към ромите, защото нас ни има – честни, можещи, знаещи, работливи като всички други хора на земята!!!
Изготвил: Златина Боянова, град Котел