Профил на местната общност и нейния образователен статус
В ОУ ,,Йордан Йовков” с. Красен, където работя като образователен медиатор, има ученици от пет населени места – с. Пчеларово, с. Зограф, с. Житен, с. Росен и с. Росица. Жителите от тези населени места се определят като миллет и говорят турски език. Те не приемат определението турски цигани и не искат да бъдат наричани цигани. Аз от своя страна ги определям, като роми мюсюлмани (хорохане рома), защото по-възрастните жители говорят и разбират ромски език.
Най-възрастните хора говорят и разбират ромски, турски и български език, но основно използват турски, както в ежедневието си така и в семейна среда. Това е и предпоставка за трудното усвояване на български език. По-младите жители в тези населени места, включително и децата, говорят само турски език. Повечето дори не разбират ромски или цигански – говорят само турски език. Поради тази причина някои деца имат затруднения, когато започнат училище. Разбират какво казват учителите, но имат трудности при говоренето. Това е така, защото вкъщи говорят майчиния си език, не са посещавали детска градина. С времето бързо усвояват материала и настигат другите ученици.
Ромите в нашето населено място нямат традиционен занаят и не практикуват такъв.
При нас, ромите са започнали да ходят на училище през социалистическия период. Първите ученици от ромски произход са записани в нашето училище през 1972-1973 година и са били само двама. С времето броят им се увеличава. В началото на 21 век са се появили и първите роми със средно и висше образование. В началото са били съвсем малко, но с времето това започнало да се променя и ставали повече.
Доколкото знам, в моето село със средно образование съм само аз. Надявам се това да се промени и аз да съм началото на многото, които ще ме последват и ще съм за пример. Историята ми не е много розова. Не беше много лесно да се противопоставя на семейството си. Много исках да уча, но сигурно ако не бяха и моите учители и директор, които да настояват и да се застъпват за мен, и да ми помогнат в този момент, нямаше да съм със средно образование. Затова винаги ще съм им благодарна.
И моето семейство, както другите сега, беше против момиче да продължи да учи след 8 клас. Мислеха си, че ако продължа да уча ще се разваля, ще ги опетня, защото така казвали и останалите хора. Нямало други момичета, които да са учили и все повтаряха, че като учиш пак нищо няма да направиш…Но не стана така, както си мислиха. Беше трудно да си извоювам правото да уча, но не се отказах, плаках, стачкувах, не им говорех, не се хранех, докато не ги убедих и успях. Завърших и им доказах, че не всеки, който отиде да учи в града задължително се разваля и че този, който иска – може.
Затова, когато говоря с родителите, че техните деца трябва да учат, давам себе си и моя път до тук за пример. Разказвам им моята история и искам да няма повече такива деца, на които да казват че не може да учат, защото така било по-добре за тях, а да имат правото да решат сами кое е най-доброто за тях – да имат право на избор.
Още помня първия учебен ден в гимназията. Беше ме срам да си покажа ръцете, когато се запознахме със съучениците, защото ръцете ми бяха изцапани от орехи. Трябваше да бера и да продавам орехи, за да мога да си купя необходимите неща за училище.
Не познавам лично роми, които да са завършили средно или висше образование в моето населено място. Питах, разпитвах, но никой не знае. Предполагам, че има, но аз не знам кога и как са завършили. Не мога да разкажа за техните истории, когато не ги познавам.
Изготвил: Селиме Алиева, с. Пчеларово